Добре Дошли в Чейс Харбър. Това е мястото, където можеш да очакваш неочакваното.

Вход

Забравих си паролата!



Latest topics
» Нов Дизайн
Нед Фев 19, 2012 4:43 pm by Даяна

» Създай демон...
Пет Фев 17, 2012 2:13 pm by Коди Мартин

» Станете наши приятели...
Пет Яну 27, 2012 5:21 pm by kenzi

»  Episode 14: Valentine
Чет Яну 26, 2012 9:27 pm by Даяна

» СЪОБЩЕНИЯ!
Чет Яну 26, 2012 7:29 pm by kenzi

» Създаване на вещици/вещери.
Чет Яну 26, 2012 1:47 pm by kenzi

» Спам? Къде?!..
Сря Яну 25, 2012 8:19 pm by Даяна

» Четки, стилове и градиенти
Сря Яну 25, 2012 5:46 pm by kenzi

» Няколко Текстури
Сря Яну 25, 2012 5:41 pm by Джеймс.

Партньори
BGtop
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 11, на Пон Яну 23, 2012 8:45 pm

You are not connected. Please login or register

Зовът на корените

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Зовът на корените on Пон Яну 09, 2012 2:19 pm

kenzi


Човек с дарба.
Човек с дарба.
Ще пусна първата тема с един отдавна зарязан разказ, който на скоро ме вдъхновиха да продължа да пиша. Дано ви хареса. Ще се радвам на критики и коментари. Моля бъдете снисходителни, в стиховете съм по-добра, не ме бива много в прозата.

Зовът на корените
Пролог

-Това не е моят дом! Не познавам никого там! Защо трябва да се местим изобщо? – Крещях на прага на истерията. Водех този спор вече на енти път. Не помагаха нито крясъците(на английски, за да я вбеся още повече), нито сълзите, нито хвърлянето на мебели. Майка ми беше непреклонна…
Навярно в момента се чудите за какво говоря. Ще ви улесня като започна от началото. Казвам се Калина Аспарухова, но за приятелите просто Кали. На 16 години съм и колкото и странно да звучи за повечето ми познати съм българка. Родена съм през не толкова далечното лято на 1995 година в София. Родителите ми, Маргарита и Радан, са емигрирали в Дъблин още през 1990 година в началото на „прехода” (явление, чието значение така и не съумяха да ми обяснят). Когато трябвало да се родя баща ми настоял да се върнат в България. Държал дъщеря му да се роди българка на всяка цена. По ирония на съдбата аз така и не споделих любовта му към родната страна. Може би просто не съм носталгичен патриот като него или просто това е в резултат на факта, че след навършване на една годинка не съм виждала България, освен на снимка. Баща ми е тоест беше гайдар(по настояване на родителите ми и за мое неочаквано удоволствие, аз също). Именно това е била причината да емигрират с майка ми. Търсели са работа. Българите имат една поговорка ”Музикант къща не храни” в конкретния случай е бела много вярна. За мое щастие са я намерили в Ирландия. Израснах в Дъблин , тук са приятелите ми и целият ми живот. Именно в това се корени и причината за споровете с майка ми. След като татко почина на нея и ставаше все по-трудно да се справя сама. С помощта на сестра си (моята леля) успя да си намери работа в София и сега трябва да се местим. Навярно се държа доста егоистично, но погледнете го и от моята гледна точка… Та аз се местя на другия край на Европа за бога! Целият ми живот е тук. Бях безумно уплашена и изнервена. Щях да зарежа всичко, за да ида в своята така наречена „родина”, която никога не бях виждала.
Врата на стаята хлопна силно зад мен. Щракнах ключалката и усилих максимално рила, който тръгна по уредбата. На леглото вече ме чакаше наполовина пълният куфар. Избутах го на земята и се проснах върху завивките. Нямах представа какво ме чака и това ме побъркваше. По-късно щях да разбера колко точна е била тази мисъл, защото в онзи момент въображението не би достигнало дори да си представя какво ми предстои.
Глава 1


София беше… мръсна! Не можех да повярвам на очите си. Всичко наоколо бе прашно, задушно и ужасно грозно. Пред летището бяха спрели множество таксита, но леля настоя да ги прегледаме всички докато накрая избрахме най-старата и разнебитена таратайка, която някога бях виждала. В последствие разбрах, че тарифите на такситата паркирани най-отпред били невъзможно големи. „Добре дошла в България!” помислих си саркастично. Не можех да повярвам, че на това место баща ми се възхищаваше толкова. Наоколо цареше невъзможна каша от модерно и старо. В съседство с чисто нова бизнес-сграда със стъклени стени се намираше разпадаща се старина от началото на ХХ в., която направо си плачеше за реставрация.
Спряхме пред малка четириетажна кооперация. Изглеждаше сравнително нова. За мое най-голямо разочарование нямаше асансьор. Опитвали ли сте да мъкнете двадесеткилограмов куфар по стръмни стълби до четвъртия етаж? Е, не е приятно уверявам ви, особено ако куфарите са пет.
Апартамента, който майка ми бе успяла да купи беше напълно празен и стерилен - голи стени и нищо друго. Добре де, може би преувеличавам мааалко. Имаше легла… и маса, и столове, и кухнята беше до някъде снабдена с най-важните уреди. Въпреки всичко обаче твърдо отказвах да приема, че това е новият ми дом. Всеки момент щях да се събудя и да осъзная, че всички нелепи последствия от смъртта на татко са просто кошмар. Но не бяха и вероятно нямах друг избор освен да се примиря. Няколко часа по-късно вече подреждах нещата в стаята, която ми бе щедро отредена. Лаптопа на бюрото, дрехите за сега щяха да стоят по столовете поради липса на дрешник или каквото и да било подобие на шкаф или гардероб. Лошото когато се местиш от друга държава на голямо разстояние е, че не можеш да вземеш нищо освен дрехи и дребни вещи. Нали се сещате за онази истерия покрай терористите… На летищата приемат тези неща наистина сериозно и трябва да внимаваш какво носиш в куфара си. Именно поради тази причина трябваше да се простя с доста скъпи за мен вещи. Да не говорим, че за малко да ми конфискуват и гайдата.
Проснах се в леглото и сякаш допира до студената миришеща на омекотител възглавница изтри всичко от главата ми, оставяйки само блажена празнота. Унесох се в безпаметен сън чак докато гадните лъчи на утринното слънце не започнаха настоятелно да щипят клепачите ми.

***

Алармата ми тананикаше някаква палава мелодия, което трябваше достатъчно красноречиво да ми намекне, че е време да си вдигна хубавото дупе от леглото и да се оправя за училище. Беше петнадесети септември и вече втора седмица се опитвах да свикна да живея в този напълно нов за мен свят. Времето беше достатъчно поне да си мобилизирам и осъзнала, че връщане назад няма да спра с капризите и да почна да съдействам на и без това изстрадала достатъчно моя майка. Голяма роля за това мое „стягане” имаше братовчед ми Дани. Момчето бе наистина сериозно беше три години по-голям и поне двадесет - по-зрял. Той ме разведе из София и ми показа места, които признавам бяха наистина красиви. Особено ми хареса Борисовата градина… За мое огромно облекчение успяха да ми запишат да уча в училището на Дани, с когото вече бяхме станали неразделни и който до петнадесет минути щеше да цъфне на врата за да вървим заедно за училище. Погледнах часовника и изпсувах тихичко. Със свръхзвукова скорост скочих от леглото и започнах да намъквам каквото ми се изпречи пред очите (добре, че си бях подготвила дрехи още предната вечер). Навярно страничният наблюдател щеше да препикае прага на банята от смях защото с едната ръка си миех зъбите, а с другата си слагах спирала. Навярно, ако имах трета, щях да си реша косата с нея.
Пет минути по-късно вече бях готова и прелестна. Звънецът прекъсна нервните вопли на стомаха ми и с усмивка от ухо до ухо изхвърчах към вратата, където ме чакаше братовчед ми. Извиках нещо подобно на сбогуване към мама и заслизахме бързичко надолу по стълбите. По пътя са училище се закачахме като малки деца. Не е за вярване как един толкова зрял човек може да се държи като петгодишен понякога. Сградата на училището дойде по-бързо отколкото очаквах и ме остави безмълвна за секунди.
- Добре дошла в моя свят малката –прошепна ми нежно Даниел и кълна се можех да усетя усмивката в гласа му. Покрай нас минаваше пъстроцветна върволица от тийнейджъри. Някой поздравяваха весело Дани и ни приканваха да продължим навътре в двора, където щеше да се състои церемонията по откриването. Не можех да повярвам колко приятно ме караше да се чувствам изпълнената с викове и смях атмосфера. Може би бях на път да се почувствам у дома в най-скоро време, кой знае. Аз поне знаех, че това е новото начало, от което имах нужда…

Глава 2
Беше двадесет и втори септември, времето беше необичайно горещо за сезона, а освен това беше и не учебен ден заради празника. Дани беше решил да ме заведе на излет в планината. Не бяха нужни много усилия да ме убеди и още предната вечер бяхме планирали всичко. Така в пет, нула, нула алармата ме събуди и бързичко се облякох и сплетох косата си за големия ден. Със специално разрешение от чичо ми получихме заветните ключове от старичката Лада Нива, която по думите на Дани си вървяла като пушка и била идеална за нашето пътуване. Не посмях да си изсмея два пъти, защото… Ами защото пушката, бе по скоро автомат и ако си отворех устата стомаха ми щеше да се преобърне в отговор на друсането. За щастие „колата” имаше уредба. Дани ми разказа как сам я е инсталирал. Към друсането бе прибавено и тъпото пулсиране на басовете отекващо в корема ми. „Ако не спрем скоро ще повърна” помислих си отчаяно. Края на това екзотично пътуване приключи в някаква горичка близо до Кресненското дефиле. Оказа се, че не само ние сме на вълна излет. Имаше някаква група момчета облечени в анцузи и тениски със странни символи по тях.. Вече бяха натъкмили лагер и си почиваха лениво, а двама се биеха. По плавните движения и безразличието на останалите разбрах, че просто тренират. Когато ни видяха младежите се зарадваха и дойдоха да ни поздравят. Към мен се приближи едно от момчетата. Имаше най-зелените очи, които някога бях виждала. Сякаш зелени поляни плуваха в тях.
- Здравейте, аз съм Калоян – каза той с усмивка.
- Калина – казах аз подавайки ръка и ухилена до уши. – А това е братовчед ми Даниел.
Двамата си стиснаха здраво ръцете и в един глас промърмориха „Драго ми е”.
- Да не тренирате планинско ориентиране? – попита захласнато Дани. Той обожаваше всичко свързано с природата и сега виждаше възможност да опита нещо ново.
- Не точно…- отвърна Калоян. – Ние сме от прабългарска школа за оцеляване Багатур.
При тези думи Дани вече беше негов заклет фен. Някак естествено ние се присъединихме към момчетата. Привечер вече все едно бяхме част от Багатур. Дани оживено обсъждаше някакви ножове с един тип на име Кристиан. Калоян, който вече беше просто Кало ми показваше бойни хватки още от времето аспарухово и аз бях в някакъв мой личен рай.
- Знаеш ли, че жените са се сражавали наравно с мъжете… - Разказваше той, а аз попивах всяка дума.
Когато слънцето се скри зад планинските била седнахме да хапнем. С радост установих, че вечерята на открито е най-вкусната в живота ми. Не знам как, но от някъде бяха разбрали, че свиря на гайда и после някак засвирих и музиката отекна из гората. Кало също се включи и двамата изпяхме някаква нежна народна песен. Не можех да повярвам на късмета си всичко бе толкова вълшебно.
Всички заспаха и с Калоян се измъкнахме без да не забележат. Лежахме на върха на един хълм върху старо карирано одеало.
- Виждаш ли онова там? Това е съзвездието Касиопея. - шепнеше нежно до мен.
- Много е красиво!
Никога не бях виждала толкова много звезди в небето. Усещането за магията се засилваше все повече и повече. Идилията бе прекъсната от странна нежна мелодия. На ръба на чуваемостта тя сякаш хипнотизираше. Кало стана от одеалото и последва мелодията.
- Хей почакай! – извиках зад него, но той не ме чу. Просто следваше мелодията.
Вървеше като сомнамбул из гората глух за думите ми. Препъвах се в паднали клони и скрити под мъх камъни. Луната едва се показваше и не можеше да освети нещо под плътния балдахин на дърветата. Недоумявах какво става и дори аз самата вървях като на сън след Калоян. За малко да се изтърся по задник, когато се блъснах в гърба му. Той просто стоеше и зяпаше… Трябваха ми няколко секунди, за да фокусирам погледа си върху голата поляна. Там луната светеше в пъти по-ярко и покриваше в сребро танцуващите фигури.
- Какво по дяволите е това? – изругах глухо без да чакам отговор.
- Самодиви – отвърна Калоян. Той сякаш се губеше от поглед. Избледняваше пред очите ми и се приближаваше все повече към поляната. Късно го усетих, че вече е при Тях.
- Не! – изпищях отчаяно и викът ми прониза цялата гора. Всичко сякаш застина стреснато.
Пред очите заплуваха бледи петна. Гората се завъртя около мен, а сърцето ми прескочи един удар. Усетих как главата ми тупна меко върху покритата с мъх земя.

Глава 3
Горещо усещане по бузата ме събуди. Беше слънцето ярко и живо изплуващо над планинските била. Изправих се рязко и се огледах. Около мен цареше бъркотия. Дани и останалите вече събираха багажа и се готвеха да тръгват. Калоян стоеше в един ъгъл свит на кълбо и гледаш с празен поглед пред себе си.
-О! Принцесата се събуди! – поздрави ме закачливо Дани. – Ставай малката време е да си ходим.
-Колко е часът? – попитах потривайки схванат врат.
-Почти 11. Проспа цялата сутрин. Мислех, че миризмата на закуската ще те привлече като магнит, но ти спеше непробудно.
Замаяно станах и почнах да си събирам нещата на автопилот. Нима всичко е било сън? Нима онези прелестни създания бяха плод на въображението ми? Тогава защо Кало стои сякаш е болен? Докато се реша да го попитам, дали и той е сънувал същото като мен. Вече беше време да вървим и Даниел ме завлече кажи-речи на сила в Ладата.
Пътят до София мина в същия друсащо мълчалив ритам както мина заминаването ни от там. Затворена в себе си и мислите си прекарах следващите дни на автопилот. От вкъщи в училище, от училище в къщи… Докато една сутрин не стана нещо странно. Станах както обикновено и почнах да се приготвям за училище. Тъкмо се опитвах да среша косата си когато…
-О, по дяволите! – изругах силно. Гребенът се счупи в косата ми. След цветущо мърморене взех друг но стана същото. За 15 минути бях натрошила всички гребени в къщата, а майка ми ме гледаше изумено.
-Какво правиш? Приложна скулптура от гребени?
-Не знам какво става всички се чупят. Метални , пластмасови, гумени… Дори четките от твърд косъм се чупят.
-Мисля, че в къщата остана само един гребен – каза мама. – Ще ти го дам, но моля те поне него не чупи. Семейна ценност е.
Тя ми подаде някакъв странен кокален гребен с посребрена дръжка. Беше много красив. „Извинявай гребенче! Дано поне ти оцелееш.” Прокарах го през косата си със стиснати очи и готова да се боря, но той мина като нож през масло.
-Уоу! Това си беше странно. – промълвих аз, но точно тогава мярнах часовника и установих, че закъснявам. Дори без да се гримирам се оправих на бързо и изхвърчах.
На следващият ден вече подготвена започнах да се реша направо с кокаления гребен, но пак не ми липсваха емоции. Черният ми молив отказваше да пише. Черната линия също бойкотираше, а спиралата явно бе изсъхнала. Втори ден без грим и почвах да се ядосвам. И още по-бясна станах, когато и новите черен молив, очна линия и спирала отказваха да пишат. След няколко дни и дупките на ушите ми се запушиха, лакът отказваше да полепне по ноктите ми и за капак развивах ужасна алергия към всички изкуствени материи. Бях на ръба на истерията вече месец всичко ми вървеше наопаки, когато един ден пред училище се сблъсках с едно момче. Трябваха ми няколко мига, за да свържа познатата физиономия с името на Калоян.
-Хей здрасти! – поздравих с приповдигнато изненадан тон.
-Здрасти – отвърна мрачно той. – Дани ми каза къде да те намеря. Случват ли ти се странни неща от след онзи излет?
Погледнах го странно и паяжината на разбирането започна да се плете в мозъка ми.
-Защо питаш? – попитах подозрително.
-Мисля, че полудявам – отвърна той и в очите му наистина светеше налудничава искра. – Сънувах странен вечерта, когато бяхме там. Как танцувам със самодиви. От тогава всяка вечер този сън се повтаря и имам чувството, че ще откача.
-Не е било сън – отвърнах аз, осъзнавайки верността на думите си докато ги изричах. – Аз също мислех, че съм сънувала, но сега като го каза… беше прекалено реално.
-Трябва да се върнем там. – изрече той внезапно с изненадващо страстен тон. Изплаших се най-вече защото бях съгласна. Трябваше да се върнем там и да разберем какво е станало.

Глава 4

- Намали! Да не искаш да ни пребиеш и двамата?! - крещях уплашено. Калоян караше поне със сто в натовареното движение на излизане от София. Стори ми се, че ще се блъсне челно в един тир, но той само се шмугна ловко между него и пежото, което вече беше далеч зад нас.
- Ти... Имаш ли представа какво е да сънуваш един и същи кошмар всяка вечер в продължение на месец? Уволниха ме от работа, защото заспивам на смяна, изключиха мен от клуба, защото не мога да се концентрирам върху нищо.Животът ми бавно се съсипва Калина, а аз не мога да направя нищо. - Той говореше и гледаше напред със странен празен поглед, сякаш не виждаше пътя, а НЕЯ. Неканен образът и изникна пред моите очи, извикан сякаш от спомена. Тя беше прекрасна, дори болезнено прекрасна. Самото и изящество ми причиняваше болка, но не можех да се откъсна от спомена. Беше ме поразила като природна стихия. Какво беше тя?
-Погледни в жабката.- Каза Калоян, прекъсвайки мислите ми. Вътре имаше множество статии разпечатани от интернет и грижливо подредени в папка.
- Мислиш, че си... - замълчах и погледнах дебело подчертаната дума. - Змеичав? Стига де, това някакви тъпи митологични глупости, които се разказват на малките деца от прекалено суеверни баби.
- Ти сама видя как изглеждат тези митологични глупости. - упорстваше той. Не посмях да споря. Той изглеждаше като луд. Започвах наистина да съжалявам, че се бях качила в колата. Изнервеното мълчание продължи, докато спряхме до позната гора.
- От тук нагоре сме пеша - каза твърдо момчето. Дори не си помислих да споря, първо защото ме беше страх да не ме нарами и пренесе на сила до горе и второ, защото и аз исках да знам, какво ставаше с мен. Когато започнахме да се катерим по стръмния покрит с хлъзгави листа баир се зарадвах, че бях обула кецове, а не обувки с висок ток както си мислех сутринта.
- Колко още има - попитах задъхано, имах чувството, че ще ми изхвръкне сърцето.
- Почти стигнахме красавице, малко остана. - Примигнах изненадано. Защо ме нарече красавице? Нима щеше да ми направи нещо лошо? Защо изобщо следвах почти непознато момче в затънтена гора, където и да крещя никой няма да ме чуе? Нямах време да осмисля плана си за бягство, защото бяхме стигнали до поляната. Усетих магията още щом стъпих на тревата и. Беше необичайно зелена за сезона. Всичко ухаеше на... на природа, на нещо живо, сякаш усещах пулса на дърветата и цветята.
Тя беше там пред мен взираше се в очите ми сякаш виждаше душата ми разголена. Обърнах се уплашено назад, но там Калоян беше паднал на колене и гледаше онова същество сякаш беше богиня. А не ма не беше? Въпросът изникна така неканено в съзнанието ми както и неговият отговор.
"Такава съм Калина." Обърнах се рязко и погледнах красивата жена. наистина беше болезнено красива. Бавно като сенки около нея се събираха и останалите девойки, чиито силуети смътно помнех от онази вечер.
- Коя си ти - въпросът беше не вик, както ми се искаше, по-скоро като дихание, сянка на шепот по устните ми.
- Аз съм Лада. -отвърна божеството и сякаш всичко около нея се превърна в абсолютна белота и на този свят остана само тя, център на една мини-вселена забравена от времето. Думите и дойдоха заедно с осъзнаването да огледалност. Сякаш гледах себе си претворена в нея. Еднаква, но същевременно различна. Коя бе тя? Но всъщност по-важният въпрос бе, коя съм аз?



_________________
http://faeworld.bulgarianforum.net/

2 Re: Зовът на корените on Пон Яну 09, 2012 9:02 pm

kenzi


Човек с дарба.
Човек с дарба.
Глава 5

Музиката бе омагьосваща. Никога не бях чувала нищо такова. Гайдата преплиташе своето ручене с нежните звуци на кавала, а после тъпан отмерваше ритъм по-бавен от този на сърцето, но с течение на мелодията двете се изравняваха. Ослепителна белота обгръщаше тялото ми и сякаш цялото ми същество беше изтъкано от музика. Аз бях тази мелодия, тя бе моята същност, плод на моите копнежи и мечти. Бях я сънувала нощи на ред, губейки способност да си я спомня на сутринта. Това бе музиката на моя живот, толкова лична и съкровена, че беше болезнено само да си помисля, че друг би могъл да я чуе.
ТЯ стоеше пред мен, болезнено красива и все по силно свързана с мен.
- Защо ми причиняваш това? - опитах да задам въпроса на глас, но димите ми сякаш се забиваха право в съзнанието без да си правят труда да минават през ушите.
- Питала ли си се защо българките са толкова красиви Калина? - попита божеството и думите и последвали примера на моите отекнаха право в съзнанието ми без да бъдат чути. - Тук по тези земи още тлее магията на старото време дете. Времето в което по тази земя бродеха самодивите, моите деца. Не малко юнаци спасихме от душманите по време на игото. А и по-късно, тази земя винаги е била напоявана с кръвта юнашка. Моите деца се пръснаха Калина, пръснаха се сред хората за да не потънат в забвение. Много от тях също имаха свои деца и внуци, и правнуци. Кръв юнашка и самодивска тече във вените ти, дете. И не само в твоите. Тук на тази поляна остана последната частица минало, която е съхранена непокътната, а скоро и тя ще изчезне. А заедно с нея и ние пазителите на народа.
- Не сте си свършили добре работата с пазенето! - избухнах аз. - Народът страда и бива унижаван и тъпкан всеки ден! Вие какво правите за това? Баща ми обичаше тази земя повече от всичко, но беше принуден да прекара последните си дни далеч от дома изгубен завинаги! Дори на гроба му не мога да отида защото той не е тук! Така ли пазите народа?! Като позволявате да го тъпчат и принуждават да напусне тези земи?! - Заслепена от ярост едва сега осъзнах, че плача. Болеше ме, чувствах се предадена и излъгана. Сякаш ми бяха отнели нещо още преди да имам възможност да осъзная какво губя.
- Думите ти плющят като камшици, ала верни са. Ние не можахме да опазим народа, защото бяхме забравени. Вярата Калина е нашата сила. Без вяра ние сме безсилни. Преди приказките за нас се предаваха от уста на уста и хората вярваха в живата сила на гората и гората ги пазеше, ала днес всички тези знания и наука хората спряха да вярват в чудеса и нея малко по малко загиваме. Днес аз съм безсилна дори да защитя горите си, които лоши хора секат безразборно, за да стоплят мизерните си душици. Извиках те тук дете, защото ти носиш моята кръв. Тази кръв ми шепне, че ти ще спасиш нас и нашата гора.
- И кое те кара да мислиш, че ще ви помогна с нещо? Та вие едва не влудихте Калоян, освен и на мен си направила някаква магия...
- Това не е магия! - отекна гневът и в мен и се почувствах нищожна като мушица. - Ти си самодива. Това не е магия, такава си родена. Това е твоето минало, твоят род. Защо си мислиш, че баща ти беше такъв добър музикант, а и ти самата свириш като него. Музиката на гората пее в твоите вени. Ти трябва да ни спасиш иначе заедно с нас ще си иде и част от душата ти. Тази земя е част от теб.
Гледах уплашено прекрасната жена щипейки силно дланта си, в опит да се събудя от този кошмар. Уви резултатът бе само разкървавената ми ръка. Въздъхнах и музиката отново се засили около мен. Завъртя ме в себе си сякаш беше нещо осезаемо, материално, подобно на вода. Сълзите вече се стичаха неканени по бузите ми парейки със своята солена реалност. Въздъхнах и погледнах Лада в очите, колкото и болезнено да бе това. Последна глътка въздух за кураж...
-Добре. Какво се иска от мен?


_________________
http://faeworld.bulgarianforum.net/

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите